Защо личната терапия е път към по-свързано родителство?

Цитати от “Драмата на надареното дете”, които променят начина, по който се виждаме

В поредица от статии ще започна да споделям с вас цитати и пасажи от книги, които са дълбоко свързани с моя вътрешен път и с начина, по който работя като соматичен терапевт. Това не са просто текстове, които съм прочела — те са преживяни, осмислени, и в много отношения – моето верую.

Споделям ги, защото вярвам, че когато говорим за лична трансформация и родителство, не говорим просто за „методи“ и „подходи“, а за човешко изцеление. За пътя обратно към себе си. И когато вие — родители, търсещи и мислещи хора — ме питате „Защо работиш така?“ или „Как стигаме до това дете в нас?“, тези думи дават отговор.

📖 Първата книга, от която черпя в тази поредица, е „Драмата на надареното дете“ от Алис Милер.

Тази книга е разтърсваща не защото обвинява или сочи, а защото разкрива. Тя показва как в опита си да оцелеем в детството често се отказваме от истинския си Аз. Как неосъзнатите нужди, болки и емоции от онова време живеят в нас като възрастни — и се пренасят в отношенията ни, най-вече с нашите деца.

Милер пише:

„Ние не можем ни най-малко да променим миналото си... Но можем да променим себе си, „да се ремонтираме“, да си върнем обратно изгубената вътрешна цялост.“

Именно тази възможност — да си върнем целостта — стои в основата на всичко, което правя в работата си. Не защото можем да изтрием болката, а защото можем да я признаем. Да я видим, да я преживеем, и чрез това – да спрем да я предаваме нататък.

🌀 Колелото се върти – но ние можем да слезем от него

В книгата Милер показва как често родителите, които най-силно „се стараят“, са онези, които несъзнателно използват децата си, за да компенсират собствените си емоционални липси. И не защото са „лоши“ — а защото самите те са наранени, ненаситени, жадни за отражение. Така децата израстват, без да имат право на собствените си нужди, чувства, гняв, тъга, страх.

„Приспособяването към родителските потребности... често води до развиване на „псевдоличност“, на фалшив Аз... Истинският Аз не успява да се развие, тъй като е лишен от възможността да се прояви.“

Тази динамика се възпроизвежда, когато порасналото дете стане родител. И ако не я осъзнаем, ние неволно я предаваме — чрез добри намерения, но сляпа болка.

🪞 Как да бъдем огледало за децата си?

Отговорът не е в перфектното родителство. Отговорът е в това да се обърнем към себе си. Да поемем отговорност за личните си незадоволени нужди. Да признаем чувствата, които някога не сме имали пространство да изпитаме — гняв, тъга, срам, страх.

„Когато възрастният успее да приеме сериозно чувствата, които изпитва в настоящето, той започва да разбира предишното си отношение към своите емоции и потребности... Той чувства облекчение, когато допусне в себе си неща, които досега е свикнал да задушава.“

Едва тогава започваме да се свързваме със себе си автентично. И едва тогава можем да дадем на децата си пространство да бъдат себе си — не наше отражение, а свободни същества.

✨ Надеждата

Книгата не е песимистична. Тя е покана. Милер казва, че човек може да се освободи от затвора на миналото, когато изживее онова, което е било отречено. Когато приеме загубата, но също така си върне достъп до силата си, до творчеството, до цялостта си. Не е нужно да останем „големи хора, живеещи от мозъка си“, както пише тя. Можем да се свържем с истинския си Аз. Можем да открием своя дом — дори ако такъв не е имало в детството.

„Колкото повече от предишните емоции осъзнаем и изживеем, толкова по-силно и по-цялостно е усещането ни за самите нас.“

💬 В следващите статии ще продължа да споделям други пасажи, от книги и учения, които ме вдъхновяват и оформят.

Ако и ти се разпознаваш в този текст – запомни: няма „твърде късно“, няма „не мога“.Има стъпки, съзнателност и желание да прекъснем предаването на болката.

📘 Алис Милер ни дава език, с който да назовем нещо, което често усещаме, но не можем да облечем в думи. Това вече е начало.