Кортизол, стрес, тревога и гняв - взаимовръзка и здраве
Пиша тази статия поради факта, че напоследък доста често срещам много постове на тема “висок кортизол” - как да го намалим, какво да пием, как да го регулираме.. ? Като част от стресовата реакция, за мен този хормон е доста любопитен и интересен. В работата ми често се докосвам до травмата, травматичната адаптация и постоянната готовност на организма несъзнателно да следи-контролира средата, която обитава. Намирам тясна връзка между задържаната адаптация, напрежението, тревогата, гневът, нарушените граници, поемането на още без време за възстановяване и поддържането на продължителна стресова активация, в която кортизолът заема важна роля.
Статията е написана на база информация от автори като д-р Габор Мате и д-р Питър Левин. Има за цел да проследи взаимовръзката между травмата, адаптираната мобилизация, постоянната готовност, хроничната стресова регулация и отражението им върху организма откъм поддържане на нужната енергия за готовност.
Когато говорим за стрес, много често умът ни го свързва с някакво конкретно събитие - може би, напрежение в работата, конфликт, загуба, промяна, труден период. Стресът всъщност си има и своята полезна функция, но за целта на статията ще разгледаме какво се случва в самия човек, когато е под стрес и то не еднократно. Стресът е начинът, по който организмът реагира на случващото се, адаптирайки се.
Тялото непрекъснато следи околната среда. То е способно да прави една много полезна жизненоважна преценка, а именно да определя дали е безопасно или трябва да се мобилизира с простата цел - защита и адаптация.
Когато се появи/съществува сигнал за заплаха/опасност, организмът започва да събира ресурс, за да реагира. Тялото задейства цял механизъм от процеси, които имат за цел да повишат готовността, да насочат енергията към това, което е необходимо в момента. Дишането се променя заедно със сърдечната дейност, мускулния тонус и вниманието.
Част от тази верижна реакция е и кортизолът. Той не е враг и не е нещо, което трябва просто да „свалим“.
Той има своето място в начина, по който организмът се подготвя да издържи, да реагира, да се справи, защото “събира” повече енергия, нужни му за мобилизацията и готовността за действие. .. , което само по себе си е един чудесен начин за оцеляване.
Проблемът всъщност започва тогава, когато това състояние на готовност престане да бъде временно и човек няма време за възстановяване. Всъщност се случва така, че опасността реално е отминала, но организмът продължава да се държи така, сякаш не е, защото получава сигнали за заплаха, т.е. това е вътрешното преживяване - травмата. А в реакцията е намесен кортизола. И тук аз намирам връзката между травмата и кортизола.
За мен травмата не е само това, което някога се е случило и начинът, по който ние сме възприели ставащото. Тя е и начинът, по който организмът е бил принуден да се адаптира към случилото се и после е продължил да живее чрез тази адаптация достатъчно голям брой пъти, за да се превърне това в един вид “новото нормално”.
Например, човек може да се научил от малък, че трябва да следи настроението на другите, защото това за него носи безопасност и сигурност. Вследствие на това в него са останали активни процесите/преценките да:
бъде внимателен, за да не предизвика силни емоции в другите
не се ядосва, защото другите реагират остро на емоцията му
не пречи, защото това изнервя другите
не иска прекалено много, защото това натоварва другите и следствие на това те реагират
се справя сам, защото така спестява от управлението на емоциите на другите
не показва слабост, защото това означава, че не успява да се справи
не казва „не“, защото му е по-важна връзката с другите и т. нат.
Всичко това някога е била перфектната методология за оцеляване, но всъщност тя е ефективна само за конкретния момент. Била е разумна и дори необходима (жизненоспасяваща) адаптация. Тя е помагала на човека да запази връзката, да избегне конфликт, който евентуално може да доведе до раздяла и да остане в безопасност.
… Но години по-късно същата тази адаптация може да продължи да държи организма в готовност. Тя се превръща в неефективен модел на поведение, защото в действителност не отговаря на реално ставащото, а е следствие на интерпретацията-възприятието на индивида за нещо опасно.
Същият този човек е вече възрастен, но продължава да следи средата, която обитава. Той продължва да:
предвижда, за да контролира
се съобразява
поема
се опитва да не разочарова и пр.
В момента, в който стресорът се е повторил няколко пъти и човек е започнал да живее посредством адаптацията, това се превръща в хроничен стрес. Това вече не е полезната функция на стреса, а нещо, което тялото е започнало да възприема като норма, но нереална и заплашителна. Всичко това може да се превърне в действия, думи и мисли като:
постоянно премисляне какво още трябва да се свърши;
трудност да се отпусне;
усещане, че винаги има нещо спешно;
поемане на повече, отколкото реално може да се носи;
изпитване на тревога без причина или преди нещото да се случи;
контролиране на хора и ситуации;
трудност-невъзможност да се поиска помощ;
неспособност да спре-почине, дори когато човек е уморен;
постоянно следене на реакциите на другите.
Във всичко изброено горе много естествено се намесват личните граници или по-скоро невъзможността да ги усещаме, познаваме, слагаме и удържаме. Когато човек няма способността да усеща навреме собствената си граница - т.е. сигналът от тялото, че вече е достатъчно или че не може повече, той често я “разбира” чак, когато вече е прекалено късно. Той всъщност я “разбира”, когато реагира бурно, но преди това е ставало друго, което е останало неусетно:
поемал още и още
напрягал се е
дразнел се е
ядосвал се е
не е изказвал това, което е в него
не е изразявал гнева си - задържал го е
… докато в един момент не избухне…
В момента на избухването много често казваме: „Гневът е проблема; Не е добре да се гневя; Трябва да започна да контролирам избухването...”
Гневът всъщност идва накрая. Преди силната емоция тялото вероятно вече е изпращало много сигнали, искайки да каже:
„Това ми е много.“
„Не искам.“
„Имам нужда да спра.“
„Искам да се отдръпна.“
„Не мога повече.“
Когато тези сигнали не бъдат чути/усетени и взети под внимание, организмът продължава да увеличава сигналите и остава в мобилизация.
Гневът в този ред на мисли не е просто емоция. Той носи енергия за защита, действие и поставяне на граница. Понякога неговото послание е много просто:
„Не.“
„Спри.“
„Достатъчно.“
„Това не е добре за мен.“
Но когато човек е научил, че не е безопасно да бъде ядосан, да отказва, да разочарова или да се противопоставя, този импулс може да бъде задържан, т.е. човек се е научил да го задържа. Но всъщност “задържан” не означава, че той изчезва. Той може да се превърне в:
напрежение
стягане
тревожност
раздразнителност
неспокойствие
усещане, че не може да се спре и др. под.
Общата тревожност много често върви ръка за ръка със създаването на постоянна готовност, защото тревогата в нас търси отговори на въпроси като:
Ами ако не се справя?
Ами ако стане нещо?
Ами ако сгреша?
Ами ако някой се разочарова?
Ами ако не съм достатъчно подготвена?
През цялото това време тялото не получава сигнал „опасността приключи“, а точно обратното: получава сигнал: „Може би трябва да остана още малко нащрек.“ По този начин организмът продължава да разпределя ресурс така, сякаш все още има от какво да се защитава.
И това всъщност е връзката между травмата, хроничния стрес и физиологията. Когато човек продължително живее в адаптация, целият организъм участва в това, за да разпредели и достави нужното за справяне:
Нервната система
Хормоналната система
Имунната система
Възпалителните процеси
Сърдечно-съдовата система
Храносмилането
Сънят
Метаболизмът
Организмът се адаптира, но остава в адаптацията. Адаптация, която всъщност в последствие може да се окаже нездравословна. Точно поради тази причина не можем да разделим психиката от тялото. Когато аз непрекъснато се адаптирам към света, моето тяло също непрекъснато се адаптира. Адаптация, която има своята цена.
Кортизолът в случая е само една част от цялата картина. Той участва в поддържането на необходимата енергия и готовност, но хроничният стрес не означава задължително, че кортизолът е постоянно висок. По-скоро означава, че самата система е принудена да работи отново и отново, понякога твърде дълго без достатъчно време за възстановяване.
Поради тази причина, четейки информацията за намаляването на кортизола, в комбинация със знанието ми за травмата и адаптацията, в мен се появи желанието да насоча вниманието на хората и в друга посока. Посока, в която те могат да открият жизненоважна информация за себе си, а именно:
„Какво кара тялото ми все още да вярва, че трябва да бъде в готовност?“
„Къде/в какво продължавам да поемам повече, отколкото мога?“
„Къде/на какво все още не казвам „не“?“
„Къде задържам гнева?“
„Какво премълчавам?“
„Кое не си позволявам да поискам?“
„Какво вярвам, че ще се случи, ако спра/забавя?“
„Какво вярвам, че ще се случи, ако се поставя на първо място?“
Когато започнем да обръщаме внимание на тези въпроси и да търсим отговорите в подсъзнанието, започва по-дълбоката работа със стреса. Работа, която не е едно просто: Успокой се; Бъде по-спокоен…. или изказване на ред утвърдителни фрази. …, а работа, която осигурява на тялото ново и различно преживяване, за да отработи травмата и да може, когато е наистина нужно, да се адаптира, да реагира гъвкаво и след това да се възползва от способността си да се върне в нормалното си състояние, за да може да се възстанови. Състояние, което му помага да бъде себе си и да има достъп до интуицията си, за да усети къде наистина е границата му, да я сложи с “мека твърдост”, да устои и след това да не се чувства виновен. Така от самосебе си човек може да се саморегулира, оказвайки влияние на всички системи в тялото си, което всъщност е здраве.
Comments