Автентичност и привързаност: как се научаваме да изоставяме себе си

Sep 21

5 min read

Напоследък разсъждавам доста върху автентичността и това какво всъщност означава да бъдем автентични. Покрай автентичността се появиха още няколко думи, които често използваме почти като взаимозаменяеми: инстинкт, импулс и интуиция. Започнах да си задавам въпроса: "Kаква е разликата между тях, кое откъде идва и най-вече какво се случва с всички тези естествени процеси, когато в живота ни се намеси необходимостта да запазим връзката с другия?"

Какво всъщност означава да бъдем автентични?

Когато едно дете е съвсем малко, то е естествено свързано със ставащото в него. То не се пита дали има право да плаче, дали е удобно да бъде ядосано, дали любопитството му е прекалено, дали трябва да изглежда добре в очите на другите. То преживява и показва преживяването си посредством тялото, чувствата, емоциите и поведението си.

Ако нещо не му харесва, се отдръпва или протестира.
Ако иска нещо, посяга към него.
Ако го боли, плаче.
Ако се уплаши, търси защита.
Ако му е любопитно, изследва.

Детето все още няма изградената способност да скрие всичко това от себе си и от света.

Точно тук за мен се намира естествената автентичност. Не толкова в това винаги да знам какво искам или да правя всичко, което ми идва отвътре, а в способността да бъда във връзка със ставащото в мен и да му давам израз. Малко по-късно се научавам как наистина да му обръщам внимание - разбира се, не без мъдрата намеса на осъзнат родител около него…, как да му давам пространство, да се опитвам да го разбера и да се отнасям към него със състрадание.

Малкото дете прави голяма част от това естествено, защото то все още не се е научило да се изоставя.

Импулс, инстинкт и интуиция. Kаква е разликата?

В тази естествена система на отговор и реакция действат и инстинктът, и импулсът.

Инстинктът е част от биологичната ни организация и има отношение към оцеляването, защитата, свързването, приближаването и отдръпването. Импулсът е тласъкът към конкретно действие: напр. да избягам, да се приближа, да извикам, да отблъсна, да кажа „не“. Не всеки импулс е инстинкт, защото импулсът може да бъде породен и от емоция, страх, натрупано напрежение, занаучена реакция или преживяна преди това болка.

Някъде там се намира и интуицията - онова вътрешно усещане, което понякога знае преди съзнателният ум да е успял да го обясни. „Нещо тук не ми е наред.“ „Не искам да отида там.“ „Този човек не ми вдъхва доверие.“ „Това е моето място.“ Не винаги можем веднага да обясним защо усещаме нещо, но когато имаме достатъчно доверен достъп до себе си, можем поне да го чуем и да проявим любопитство към него.

Какво се случва с автентичността, когато привързаността е застрашена?

Проблемът започва тогава, когато към тази естествена вътрешна система се намеси нещо жизненоважно за детето, а именно привързаността.

Детето не може да избере автентичността за сметка на връзката, от която зависи. Ако ставащото в него многократно бива посрещано с гняв, отхвърляне, засрамване, наказание, дистанция или загуба на близост, организмът започва да се адаптира… Не защото с детето има нещо нередно, а защото запазването на връзката е жизненоважно за оцеляването.

Така постепенно може да се науча:

че не е добре да се ядосвам, защото мама се отдръпва;
че е по-безопасно да не казвам „не“, защото татко се разгневява;
че не трябва да плача, защото това натоварва другите;
че е по-добре да се справям сам;
че трябва да внимавам какво казвам;
че е нужно да следя лицето и тона на другия, за да разбера дали всичко е наред.

В/от този момент вниманието постепенно започва да се премества от „Какво се случва в мен?“ към „Какво се случва в теб и какво трябва да направя аз, за да остане всичко наред?“.

Когато защитната реакция започне да звучи като вътрешен глас

И тук за мен се намира една от важните връзки между привързаността, травматичната адаптация и загубата на достъп до автентичността. Не самата привързаност е проблемът. Проблемът възниква, когато за да запазя привързаността, започна да се отказвам от части от собственото си преживяване - пренебрегвам ги подсъзнателно, потискам ги, защото знам, че носят беда.

Инстинктът и импулсът обаче не изчезват. Системата продължава да се опитва да ни защитава. Само че вече част от реакциите ѝ са организирани и около миналия опит. Ако като дете съм се научила, че гневът на другия е опасен, като възрастен, може да усетя промяна в нечие лице или тон и в мен моментално да възникне импулс да замълча, да се съобразя, да оправя ситуацията или да направя нещо, за да не се стигне до конфликт. Това се случва толкова бързо, че лесно мога да го възприема като „такъв съм“, „просто така го усещам“ или дори като интуиция.

Точно тук става трудно да различим кое какво е. Импулсът е истински - аз наистина усещам, че трябва веднага да направя нещо. Телесната реакция също е истинска: напрежението, стягането, мобилизацията са реални. Но опасността, на която организмът реагира, може вече да не съществува в настоящето. Системата може да реагира на база нещо, което някога е научила.

Как се връщаме към автентичността и връзката със себе си?

По тази причина връщането към автентичността за мен не означава просто „прави това, което усещаш“. Понякога именно първото, което усещам, е старата ми адаптация.

Връщането към автентичността започва със способността отново да остана със себе си достатъчно дълго, за да забележа какво всъщност се случва в мен.

Какво усещам в тялото?
Какъв импулс се появява?
От какво се страхувам?
Какво се опитвам да предотвратя?
Какво ми се иска?
От какво имам нужда?
Къде е моето „не“?
Какво вярвам, че ще се случи, ако го последвам?

Тук идва и работата с травматичната адаптация и моделите, изградени в името на привързаността. Не бих я нарекла борба с привързаността, защото потребността от връзка не е грешка. По-скоро това е постепенното разпознаване на онези начини, по които някога сме се отказвали от себе си, за да запазим връзката и безопасността.

Когато започнем да разбираме тези адаптации, тялото постепенно “получава” нов опит. Появява се повече пространство между това, което се задейства в нас, и това, което правим.

Мога да усетя импулса да извикам, без задължително да извикам.
Мога да усетя страха, че някой ще бъде недоволен, без веднага да се опитам да го направя доволен.
Мога да почувствам напрежението, когато казвам „не“, без автоматично да оттегля границата си.

Тогава автентичността започва да се връща не като някаква нова способност, която трябва да придобием, а като възстановяване на връзката със себе си.

За мен зрялата (ако мога да й дам това име) автентичност означава: